За Реда е казано и писано много от мои колеги, аз само ще нахвърлям важните опорни точки, за да отида към приложението му в работата ни.
Първо, Редът тук се възприема като естеството на природната подредба на елементите и транзакциите помежду им в контекста на системата, а не като набор от предписания, които трябва да бъдат съблюдавани.
Ние сме част от този ред, ние не го създаваме, можем само да го следваме, за да сме част от Живота.
Този ред е като логиката на движението на водата в реката – от по-високото място към по-ниското.
Въобще не става дума за това искаме ли да е така или не искаме.
Когато сме в съгласие с природния ред, както казваме ние в констелационната работа – “плаваме с попътния вятър”. В обратния случай се въртим във водовъртеж или съпротивлявайки се, бутаме нагоре по течението, с което, разбира се, не излизаме извън сферата на действие на Реда; той пак ни включва, само че през зоната на компенсаторните ефекти. Най-честото преживяване тогава е, че животът ни буксува и не виждаме нищо по-далеч от носа си.
Важно е да кажем, че “сляпата” любов ни тласка в системно “заплитане”, а “заплитането” резултира в нарушаване на хармоничния ред в системата и ни слага (а и тези след нас по веригата) в зоната на компенсаторните въздействия. Част тях са в посока на усилване на силата на “заплитането”.
Важно е също да го кажем, че “заплитането” и последващото нарушаване на хармоничния ред не са вследствие на нечии грешки или неправилни действия, не са понеже някой е “лош” или “глупав”.
То е следствие на динамиките на “сляпата” любов, за която писах доста в предишни постове.
Ако това се разбира, за всеки е ясно, че “разплитането” и възстановяването на хармоничния ред в системата не е въпрос на съветване, убеждаване, натиск с формални предписания, още повече на въздействия с “ти трябва да…”.
Това е ключово разбиране както за боравещите с констелационна методика, така и за хората, които се подлагат на нея.
Да си предствяме че на сляпата сила, водеща към заплитане, можем да въздействаме (или противодействаме) с корективни рецептурни действия и формулировки е повече от наивно.
Ефектът, както писах и преди, може да е само козметичен, дори когато клиентът много иска да е различно. Дори когато последният може интелектуално да проследи и схване логиката на дълбинните процеси, които го движат в “заплитането”, това не е достатъчно.
Има нужда от ресурсна картина която да достигне и докосне сърцето, а има също и цена, която е нужно човек да плати – да е готов да се раздели с нещо, с което “се е сраснал” – лоялността (или поне част от нея) към тежестта на миналото и инерцията на следването на тази тенденция в продължение на всичките години на своя досегашен живот.
Затова и работещият подход, в моя опит, е когато на клиента се покаже нещо, което той може да разпознае като вярно (колкото и да е неудобно), но му се гарантира цялата свобода на избора и пълната отговорност за неговите възможни действия.
Да бъде конфронтиран с реалността на ситуацията е едно нещо, и понякога това е единствената възможна и уместна интервенция, а да бъде увещаван да направи “правилното” нещо, е съвсем друго. Ако констелаторът прави последното, той застава в позицията на изискващ родител и няма как клиентът “да узрее” за своята истина. Нито пък, ако констелаторът прави нещото вместо клиента си.
Дори, ако едно нещо е правилно, съотнесено с реда в системата, ако душата (не само умът) на клиента не е в състояние да припознае новата картина като “печелившата за всички” И не е готова за различното действие, тогава това не е правилното движение в контекста на констелацията и е много важно констелаторът да не намества и добутва нещата до хармонична развръзка. Ако го прави (добутва и украсява) – това не е признак на уважение и грижа, доверието е компрометирано, и ефектът не просто е повърхностен и лесно обратим, а понякога и обратен.
Констелаторът може да предлага своето виждане, може “да рисува” картини пред клиента, може да ползва и предлага “работни инструменти”, но не и да дава готови рецепти и решения.
Всеки има правото на достижение до ново разбиране, както и да остане със своето заплитане.
Може да отнеме седмици и месеци, може и години; ритъмът на душата е бавен и той е нужно да бъде зачитан.
Румен Янкулов
П.С. Моля, ако споделяте, да се позовавате на източника.