Това е един пост за същността на констелаторската позиция.
Пиша, понеже около ролята на констелатора стои огромен облак мъгла в публичното ни пространство.
Позиция, която е и силно идеализирана от мнозина, и в същото време – натоварена с тежък и негативен имидж в множество професионални общности – психологически и психотерапевтични.
Разбира се – не неоснователно.
Понеже се търгува толкова евтино (във всякакъв смисъл) и буквално всеки с повечко амбиция и малко вложение откъм време може, ако не за няколко седмици, то за няколко месеца да се титулова “констелатор”, позицията на фасилитатора на констелации прогресивно се обезстойностява.
Разбира се, че ме вкарва в реакция и не знам дали е обратимо, но от констелациите знам, че ако има решение, то е да се налива в стойност. Да се информират заинтересованите. Това е и целта на започващата рубрика.
КАКВО ПРАВИ КОНСТЕЛАТОРЪТ; КАКВА Е НЕГОВАТА РАБОТА?
Правенето е 10 до 15% от работата на констелатора. Същността на констелаторската работа не е в техниката.
И затова толкова много хора са в такова неведение относно същността на констелаторската позиция.
Те виждат правенето, простите на пръв поглед стъпки, които прави констелаторът, и, разбираемо, си казват: “Това не е сложно, ще го науча бързо”.
И, разбира се, донякъде са прави.
За няколко месеца до година и половина интензивно участие и практикуване човек може да научи (не да усвои; за последното трябва много повече време и практика) основни приложни похвати, техники и умения.
Но дотолкова.
Работата с думи, фрази и изрази са други 10- 15% от вложението на констелатора.
Но голяма част от нещото е не какво да кажеш и как да го формулираш (не че е маловажно), а от каква вътрешна позиция и с каква енергия го правиш; какво всъщност извикваш и утвърждаваш с това, което казваш?
И какво не казваш като констелатор, и защо не го казваш?
И паузите, тишината – най-важната част. Тишината, която казва повече от всяка дума; тишината, в която нещо се отваря. И тази, в която нещо се затваря. Да се синхронизираш с тишината отнема време… повече, отколкото си представят повечето хора, тръгващи по този път.
Но огромната и най-важната работа на констелатора не е в действията, нито в думите. Тя е в това, което наричаме “да държиш пространство”.
Това не е правене, но прави повече от всяко правене.
То е целенасочено поддържане на вътрешна нагласа и перспектива.
На първо място това изисква “да слушаш Полето”.
В себе си носим определени Струни на Истината, чийто звън е разпознаваем, ако си упражнявал внимателно слушане. Това е да имаш (развиеш) ухо за хармоничния звук, а също и за фалша.
Като специалист по музика.
След това “да държиш пространство” означава да поддържаш включваща отвореност, която казва “да” на всяко трудно преживяване.
Валидира го, не го заобикаля, не го повива в розови пелени, гледа го в очите. И го сверява с реалността на момента.
После – ресурсен поглед и нагласа.
Откриват Силата зад всяка трудност.
Това се тренира, но е времеемко.
И най-важното и трудното – капацитетът да оставаш сензитивен, досегаем и проводим, но без да се изгубваш нито в проблема, нито в драмата на клиента, нито в приливната емоционална вълна на Полето.
Това, естествено, изисква както постоянно и искрено вглеждане в себе си, целенасочено вътрешно търсене и упражняване, така и потъване в констелационните дебри, успоредно с много практика…
Много напомняне, много сверки с реалността, коригиране и прецизиране.
И всичко това е време, време, време…
В констелаторската практика, както я разбирам, прилагам и преподавам, фокусът не е “какво да правя, когато… и как да го правя?”; не е набор от протоколи и техничарски прийоми.
Не че ги няма, второстепенни са.
В по-голяма степен е “за какво да внимавам?” и в най-голяма – “как да присъствам, и със Сърце, и с Истина?”
И “какво да правя?”, и “какво да не правя?” в тази работа са трудни за изпълнение. Основно по две причини:
1. Работим с жива материя, която най-често не се подчинява на нашите “искам да…” и “трябва да…”
2. Силата на Полевата енергия често ни “отнася”. При все че знаем вече какво е важно да правим, де факто не успяваме да го правим, а правим вместо това неща, за които знаем, че не са добри. Как става така?
От една страна причината е в емоционалното естество и интензитета на енергията, с която боравим, както и усилването, което идва от под-праговите характеристики на Полето (като разликата между това да изпълняваш едно движение във въздуха и да го изпълняваш под вода – съпротивлението е различно. А представи си и че изпълняваш движението не в спокойна вода, а в мощна река – среда със силно течение).
Втората причина за това често да се получава обратното на желаното е свързана с нашите неинтегрирани първични рефлекси, ранни детски травматични опитности от психологическо естество, както и това, за което най-вече става дума в констелациите – несъзнаваните ни само-саботажни тенденции, основани върху слепи и силни лоялности към “неуспели”/“провалящи се” хора в собствената ни система.
Разбира се, когато се отправяме към изследване на “слепите” петна и сили в живота на клиента ни, нашите собствени почват да “говорят на висок глас” преди всичко.
Понякога крещят и не чуваме нищо от шепота на Полето.
Крещят за внимание.
Дали им го обръщаме?
Или избираме да се главим за помагачи на другите и да си спестим неудобството?
Казвам всичко това, за да илюстрирам поне частично през какво минават констелаторите, за да станат такива. Или къде “забиват”, ако са решили да си спестят част от дължината, дълбочината и тежестта на пътя.
Констелаторската работа, метафорично погледнато, както и всяка дълбинна психотерапевтична работа, е чиста проба душевна хирургия.
Прецизирането е важно.
Един милиметър встрани – и нещото може да не даде въобще желания резултат. Повече встрани…, и с повече натиск…, и с недостатъчно остър скалпел… какво ще се получи?
Дали ще има ли полза клиентът, или ще инкасира вреда?
Всяка дума и всяка тишина след думи имат оперативна стойност и тежест.
Често имат остър режещ ръб, понякога са дезинфектант, понякога – хирургически конец или мехлем за заздравяване.
Когато си на операционната маса и боли, разрезът не може да е “там някъде около корема”.
Странно е колко много хора искат да станат хирурзи за седмици или пък… въобще не си дават сметка с какво се захващат.
Благодаря за вниманието!
Румен Янкулов