Можем ли да си позволим да чувстваме, че сме безсилни?
Можем ли да се съгласим с това, че, гледайки назад, към своите родители, не можем да направим нищо за тях?
Нищо за това те да са по-добре, по-щастливи, по-усмихнати, да им е по-леко.
Абсолютно нищо.
Нищо, по отношение на нашите родители и който и да е от хората зад гърба ни или до нас (братя, сестри),
НЕ Е В НАШИТЕ РЪЦЕ.
Ако е възможно да останем в това безсилие, в тази безнадеждност, да чувстваме колко сме малки там, пред тях, и колко не можем да им помогнем, колкото и да искаме,
ИМАМЕ ШАНС ДА ИМАМЕ СВОЯ ЖИВОТ ЗА СЕБЕ СИ.
ИМАМЕ ШАНС ДА ИМАМЕ НЕЩАТА, ЗА КОИТО КОПНЕЕМ.
Когато гледаме назад и сме в съгласие с празните си, безсилни детски ръце, абсолютно безпомощни,
САМО ТОГАВА МОЖЕМ ДА СЕ ПЪЛНИМ ОТ ХОРАТА ЗАД ГЪРБА СИ.
Само тогава можем да получим и ние силата, с която те са се справили с техните трудности, болки и предизвикателства.
Защото те са се справили.
Щом ни има нас.
Ние сме живото доказателство за това, че те са се справили.
Много често обаче, ние не ги виждаме справили се, защото ги съжаляваме.
Защото състрадаваме заедно с тях.
Защото ги обичаме прекалено много.
И тази прекалена любов ни заслепява.
Толкова, че и без да си даваме сметка, а понякога и съзнателно, жертваме своя живот и личното си щастие, за да стоим до тях, да ги подкрепяме (и физически, и енергийно).
Отказваме се от живота си, за да помагаме на майка или татко в нещо,
С КОЕТО ТЕ ОТДАВНА СА СЕ СПРАВИЛИ,
но ние не виждаме, че са се справили.
Виждаме ги сякаш все още са там, в най-трудните си моменти, когато са имали нужда от помощ, когато са умирали от ужас, страх, болка, без път и надежда.
Не си даваме сметка, че тогава, в онези моменти,
НИЕ ОЩЕ НЕ СМЕ БИЛИ РОДЕНИ.
Че щом днес сме тук и ни има, значи тези хора са се справили
И БЕЗ НАС.
Значи се е намерил ресурс за тях, колкото и безнадеждно да ни изглежда на нас, че е било положението им.
Някой е бил там за тях.
Някой се е погрижил.
Някой ги е спасил, отгледал, утешил, нахранил, дал подслон, облякъл.
Може и да не ги е гушкал и обичал, но е помогнал да оживеят, да пораснат.
Свършил е най-важното.
Добре е да си го представим този човек.
Да му благодарим.
И да направим сверка с реалността:
РАБОТАТА Е СВЪРШЕНА.
Някой друг я е свършил.
Някой е бил там и Животът е сложил нещо в неговите ръце,
НЕЩО, което той да даде или направи за нашите родители, баби или дядовци.
Нас ни е нямало тогава.
По отношение на хората зад гърба ни РЪЦЕТЕ НИ СА ПРАЗНИ.
ОТВОРЕНИ ДА ПОЛУЧАВАТ ОТ СИЛАТА НА ПЛЕМЕНАТА НА МАЙКА И ТАТКО, КОИТО В НАС СЕ СЛИВАТ В ЕДНО.
СИЛАТА, ОТ КОЯТО ИМАМЕ НУЖДА ЗА НАШИЯ ЖИВОТ.
СИЛАТА, КОЯТО ИСКАМЕ ДА ПРЕДАДЕМ КЪМ НАШИТЕ ДЕЦА.
АКО СА ПРАЗНИ РЪЦЕТЕ НИ, КОГАТО ГЛЕДАМЕ НАЗАД,
ЩЕ СА ПЪЛНИ С ДАРОВЕ,
КОИТО ДА НОСИМ НАПРЕД.
Заетите ръце не могат да получават.
Със заети ръце не можем да прегръщаме партньора си.
Не можем да галим децата си.
Не можем да играем с тях.
Не можем да творим.
Нямаме Живот.
Нямаме Здраве.
Нямаме Пространство.
Нямаме Енергия.
Нямаме Радост.
С Празни Ръце можем да имаме Всичко.
Празните Ръце са Свободни Ръце.
Отворени за Изобилието на Съществуванието.
Това е намерението ми за този уикенд.
Ще разглеждаме всякакви теми, ще търсим къде е вниманието ни, в какво е въвлечена енергията ни за живота, от която имаме нужда днес, тук и сега.
За жизнените си проекти, за личното си щастие.
За да започнем да присъстваме по-пълноценно в живота си.
За себе си.
За децата си.
За партньорите си.
Всички участници в събитието имат равни права и основания за заявяване на лична тема на работа, но е важно да се знае, че не можем да поемем предварителен ангажимент към никого непременно да работим с негова/нейна заявка.
Хора, за които поставянето и разглеждането на тяхната конкретна тема е абсолютно условие за участие, би следвало да изберат да участват на друго място.
