или малко осъзнати усещания след “Семейни констелации” с Румен Янкулов с поредно удивление от механизма на битието: Елена Шахънска
Големите неща започват да се случват някъде по периферията. Те не са осветени от прожекторите, но са основното, което оказва влияние върху това, което се разиграва на голямата сцена на живота. “Семейни констелации” е едно от значителните неща, които вече десет години влияят “в сянка” на изчистващите процеси, които са тръгнали в нашата страна. Защото това, което виждаме край нас е резултат от нашите минали преживявания, мисли и решения. А това, което можем да сътворим, е дълбоко в нас, понякога така залегнало в енергията ни, че е трудно да го отделим от всички останали сили, които ни движат. Румен Янкулов е един от харизматичните хора в България, които ни подкрепят да разграничим по-лесно кои сме ние, от това – кои чужди влияния следваме, кой е нашият път, от това – кой път сме поели на плещите си, за да спасим някой друг, обикновено член на нашето семейство, с който сме силно енергийно свързани. А ако връзката с майката или бащата е изкривена, със сигурност се изкривява нещо друго фундаментално в живота. Всички връзки се строят върху отношенията с родителите.
“Семейни констелации” е задължително звено за всеки, заел се с нелеката задача да търси себе си..
Големи скокове и малки крачки
В живота се напредва на малки крачки, споделя водещия в уютната семинарна зала, притихнала съсредоточено, осъзнавайки важността на всичко, разиграло се пред очите й в последните два дни. Големите скокове са като махало – отвяват те в другата посока. Душата ни работи бавно и има нужда от време, за да асимилира, да научи. Да си дадем колкото време имаме нужда, за съберем всички необходими ни ресурси, за да направим една крачка. Умът не търпи това – той иска разнообразие, скучно му е. Но малките крачки напред са най-трайни. Те не се забелязват, не са зрелищни. Бавни са и обикновено ги правим заедно с всички, които смятаме за свое семейство.
Душа и Ум
В констелациите говори душата. Там избираш хора от терапевтичната група, които да представляват членове на твоето семейство, абстрахираш се от анализите, които умът ти е правил години наред, за да разплете дадена проблемна ситуация и оставаш Душата* да говори от твое име. Умът остава на заден план, напред излизат чувствата, избликващи от енергията, залегнала в нашите дълбини. И.. никой не знае как точно, но това се случва. Нещо се освобождава и започва да играе театър пред нас чрез хората, които сме избрали за наши представители там, на сцената. Прожектира ни филма на нашето подсъзнание. И в този филм ти си едновременно режисьор, главен и поддържащ герой.
Всичко е игра
Винаги съм се чудела на актьорите как влизат и излизат от толкова различни роли, без да се идентифицират с тях. И докато участвах в този семинар ми се наложи да изиграя няколко такива като представител на нечий чужд живот. И наистина, когато влезеш в ролята, там на килима, в пространството, където Душата разиграва своя спектакъл, сякаш нещо те поема и те насочва какво да правиш. Някак предпочиташ да правиш едни неща пред други – по-комфортно ти е с тях, сякаш следваш енергията, която ти е образувала път и за да избереш всеки друг път, ти е нужно усилие. Ти не знаеш какво точно правиш и дали е правилно, но силата на емоциите на въпросният човек, чийто живот представляваш, показват, че сцената е отпушила нещо, заседнало дълбоко в него. Когато ролята свършва, ти се връщаш отново в своята – на свой ред, управляван от нещо много по-дълбоко, което, си тук, за да разбереш.
Неизменно си задаваш въпроси. Доколко натрупаната в подсъзнанието ни енергия ръководи живота ни, изграждайки ни зона на комфорт, в която ни е по-удобно да се движим? Доколко съзнателно живеем в тази зона на комфорт и доколко сме й сляпо подчинени? Доколко можем да си позволим да излизаме от нея, без познатият ни свят да се разпадне драматично? Доколко вътрешният ни център е стабилен, за да ни преведе по пътя? И в крайна сметка – доколко проявяваме правото си на избор за собствения си живот, за да изберем ролята, която най-много ни пасва?
Дефицит и достатъчност
Още един път осъзнах колко много сме свободни, когато не се идентифицираме с ролята, която играем. И как няма начин да не играем някаква роля, щом сме тук – просто трябва да приемем настоящата или да създадем нова. А често и двете, защото новото винаги изисква приемане на старото. А “Семейни констелации” е прекрасен начин да се помирим с миналото и семейната ни история, за да продължим напред с благодарност. Констелацията, казва Румен Янкулов, е балансиране на вътрешното състояние на дефицит със състояние на достатъчност. Тогава всички са свободни да вървят по пътя си. Умът вижда състояния на липса. Душата вижда колко много сме получили от всяка ситуация и колко много можем да сме благодарни. Благодарността е това, което ни балансира и ни напълва. В ума има само дефицит.
Всички сме свързани
Можем ли да надскочим ума и да усетим свързаността? Възможно ли е от хомо сапиенс да се превърнем в хомо деи (примерно) – същества, които си играят с дуализма в радост? Предполагам, че зависи от всеки един от нас..
* главните букви тук са използвани, не за персонализация или в метафизичен смисъл, а като поклон пред магията на живота, на която всеки участник в Семейни констелации, става директен свидетел