Имаме проблем. Не ни върви във връзките и нещата не се оправят дори след консултации с психолог или да речем – психиатър, ако сме изпаднали в депресия след поредния любовен провал. Или пък се местим от работа на работа и все не можем да намерим правилното място. Може би причината е скрита в някой тъмен ъгъл на семейната ни история? Методът Семейни Констелации*, който е един засега все още малко познат у нас, но в глобален план -един много бързо разрастващ се и набиращ популярност метод,открива корените на проблемите в отношенията ни с хората от нашата семейна система. Психологът Румен Янкулов, който от години води групи по семейни констелации у нас и на други места по света, казва, че ние сме свързани с хората от нашето семейство повече, отколкото вярваме че сме, а често и повече отколкото ни се иска. В групите, които той води, се разглеждат случаите на отделните клиенти по метода, създаден от немския психолог Берт Хелингер – автор на над 60 книги и считан от мнозина за един от най-иновативните и ефективни психолози в съвременния свят. Методът Семейни Констелации не разглежда членовете на семейството толкова сами по себе си, колкото като част от едно по-голямо цяло, в което неизменно действат определени вътрешни принципи и механизми. Семейната ситуация на клиента се „представлява” с помощта на останалите от групата и това има доказан терапевтичен ефект.

1. С какви проблеми идват най-често хората при вас?
С междуличностни: в отношенията с родители, партньори и деца. С трудности от личностен характер: страхове, тревожности, невъзможност да се вземе решение, обърканост. Със здравословни проблеми. Оказва се, че зад голяма част от тежките или хроничните заболявания, като диабет, рак, множествена склероза, автоимунни заболявания стоят „изкривени” системни отношения в рода. Болестта често представлява липсващ човек в семейството.

2. Какви са ролите в семейството?
Първата роля, която поемаме в живота си, е на дете. Тя предполага минимална степен на отговорност и максимална степен на свобода. Като деца за нас е естествено да получаваме от другите. И това е начинът, по който израстваме и се развиваме. Колкото по-голям става човек, толкова повече нарастват отговорностите. Детето постепенно се отдалечава от родителите си, създава своя собствена връзка. Най-характерно за партньорската връзка е обменът. Балансът между даването и получаването. Когато човек създаде собствени деца, за тях той вече е в позицията на даващ. Получаваме от своите родители, споделяме със своите партньори и даваме на децата си. Енергията винаги тече от по-старото поколение към по-младото. Като река. Като водопад. Тя върви отгоре надолу, не се движи срещу течението. А забелязваме, че много често водата се опитва да тръгне нагоре и родители и деца да разменят ролите си.

3. Какви са причините за размяна на ролите?
Когато има силна тенденция дете да се държи като родител и да гледа на родителите си отгоре, се питаме какво се е случило в живота на самите родители. Често забелязваме, че някой от родителите на родителите липсва. Пример: когато родителят е бил дете, по някаква причина е загубил майка си или баща си, или и двамата, или е бил разделен от тях за дълго време, не ги е виждал и това е въздействало силно върху душата му. В психологически контекст, нещо във връзката му с живота е наранено. За такъв човек казваме, че не е „получил” родителите си и един от двамата. Бабите и дядовците или роднините не могат да заместят родителите в този смисъл, колкото и грижа и внимание да дават. Когато родителите липсват, детето остава с вътрешното чувство, че не е получило достатъчно, с дълбокото усещане за липса, с преживяването за дефицит. Когато това дете пораства( в добрия случай), създава свои деца( в още по-добрия случай) и те, понеже всички деца са изключително чувствителни, усещат, че нещо на родителя му липсва. И понеже за всяко дете, изначално родителят означава всичко ( означава живот, а неговата липса, дълбоко заложено в подсъзнанието ни – значи смърт), то е готово да направи почти всичко за да компенсира дефицита на своя родител и застава в позицията на даващ. Това, разбира се, е абсурдно, но детето вярва някъде в себе си, че то може да спаси своя родител. Един от негативите на такава ситуация е, че детето започва да се преживява като прекалено важно/значимо за своите родители и губи своята позиция на дете. То застава в позиция в която не може да получава повече и съответно – не може да порасне в себе си. Съответно, когато създаде свое собствено семейство, неговите деца ще чувстват същата тази „потребност“ да му дават това, което той не е могъл да получи от своите родители..и т.н. Често можем да видим възрастни хора, които изглеждат възрастни, но в себе си са деца

4. Как да прекъснем този семеен параграф 22?

Има такъв регулиращ механизъм, който се нарича Съвест на семейството. Семейната съвест не позволява да се случи това, някой да бъде забравен, да бъде изключен. Като например малко дете, което е починало, и за него не се говори (поради съвсем разбираемата болка свързана със загубата), все едно го е нямало. Това почти винаги, обаче, има негативни последствия за някой друг в семейството. Това, което често виждаме в констелациите е, че друго дете в същото семейство или дете от следващото поколение подсъзнателно се идентифицира с това липсващо дете и го замества.

5. Как точно го замества?
Често виждаме, че това дете или развива нещо, което ние наричаме импулс към смъртта, или това дете започва да боледува често, да повтаря част от симптомите на починалото или живее с усещането, че живее чужд живот или почва да проявява много странни, нетипични за дете симптоми. Поведенческата симптоматика може да бъде много разнообразна, но най-често детето преживява усещане като че желание да умре и то също. Тези деца гледат към земята, енергията им е тежка, като че ли искат да легнат и те на земята. Дълбоко в себе си, тези деца са мотивирани от любов към липсващите и го правят инстинктивно, неосъзнато, и са водени от мощна колективна сила, целяща да възстанови баланса в системата.

6. Как разглеждате партньорските отношения?

Отварянето към партньора, признаването на моите нужди, ме прави уязвим. Това е мястото, където интимността в съвременното общество силно страда и откровено липсва. Не можем да се отворим поради страха от това, че ще бъдем наранени. И поради факта, че сме били наранявани предишни пъти, когато сме се отваряли, някаква част от нас се е затворила, или направо запечатала; част от нас, която може да вземе подсъзнателно това решение да не се отваря повече, за да не ни боли. По-добре да остана сам, затворен, но да остана защитен от болката. И това е чувството, с което много хора живеят живота си.

7. Кога една връзка е приключила?
Когато мога да бъда признателен. Когато мога да кажа: „благодаря ти за времето, в което бяхме заедно”. Да видя другия като човек, който ми е дал най-доброто от себе си, на което е бил способен, в рамките на собствените му ограничения. Който е направил, колкото е могъл да направи. Аз да поема моята отговорност за това, което не е сработило между нас и да оставя на другия неговата част от отговорността. Това също е много важен момент. Много често хората или стоварват цялата отговорност върху другия, или слагат цялата вина върху себе си. Но това не е разрешение, не придвижва нещата напред. Само отнема от достойнството на партньорите. Тогава оставам ядосани или на другия, или на себе си. Това не е приключена връзка. Прекъсната –да, но не и приключена.

8. А как семейството влияе върху партньорските връзки?

Дистанцирането не означава да не искате да имате нищо общо с тях, да им кажете: „вие бяхте ужасни родители”. Това би било неразбиране, затваряне на собствената си врата, на практика това би било отказ от развитие. Макар, често да ни струва че е невъзможно или, дори, че е обратното, във всяка фаза от живота ни родителите ни винаги са ресурс за нас.

9. Стана дума за лечебната сила на любовта. Какво ще кажете за това?
Зад всеки симптом в семейството, се крие дълбока несъзнавана любов. Нещо, което някой прави от солидарност, лоялност към някой друг в семейството. Дори зад нещата, които по никакъв начин не можем да приемем като проява на любов. Някой да носи девиантно поведение или да извърши престъпление! Как би било това проява на любов? Давам ви пример. В едно семейство бащата е алкохолик и е третиран като „черна овца”, или „изключен” от любовта на майката, или въобще отхвърлен от семейството -т.е. за него не се говори, или се говори по начин, който е негативен. На повърхността детето развива солидарност с родителя, който се грижи за него, в случая -майката. Детето не е глупаво. Инстинктът му подсказва, че за да оцелее, то трябва да принадлежи, да е солидарно с доминиращата сила. Но вътре в себе си, то е дълбоко свързано и лоялно с другия родител(отхвърления). Затова е толкова трудно, когато родителите вървят в различни посоки и всеки говори срещу другия. Това е най-ужасното нещо за едно дете. Това е по-ужасно, отколкото ако родителите се разведат и всеки запази уважително отношение към партньора си. Понеже детето в себе си остава раздвоено. То не може да избира между родителите си. А често родителите очакват именно това, дори го изискват. Те карат децата да избират. Например – когато се разделят, при кого да остане. При майката или при бащата. На децата не трябва да се дава този избор. За тях това е невъзможен избор. За детската душа това е осакатяващо, почти самоубийствено. За едно дете и двамата родители са еднакво важни. По същия начин, ако родителите са в конфликт, детето ще бъде солидарно на повърхността с единия родител и колкото повече от него се изисква в едната посока и се тегли в нея, толкова повече неговата подсъзнателна лоялност ще върви към другия родител. Детето ще живее при майка си, ще прави това, което тя иска, ако трябва, ще говори срещу баща си, за да се хареса на майка си и в същото време ще продължава да проявява това девиантно поведение със засилващ се интензитет. Това е неговата любов, неговата солидарност, лоялност към баща му.

10. Оставам с впечатление, че този метод на работа може да се приложи в рамките на един офис.

Също като принципа на реда, баланса и принадлежността. Тези 3 принципа се отнасят както за семейната система, така и за бизнес системата, но в различен ред.

11. Сега върви „Индия: любовна история“. Преди сключването на брак се прави семеен хороскоп, за да се види дали са съвместими. Проучва се до седмо коляно. И това много напомня за багажа, който и тука се разработва, багажа, който носиш от семейството. Излиза, че в това има мъдрост.

В Библията пише, че синовете ще плащат за греховете на родителите си до седмо коляно. Това е потвърждение за баланса в системата. Често децата инстинктивно чувстват, че трябва да плащат за греховете на родителите си и други хора преди тях. В Семейните Констелации виждаме как хора се чувстват виновни за неща, които са направили техните родители, баби и дядовци, а дори техни прадядовци и прабаби. За неща, които са се случвали преди 3-4 поколения. Дори без да знаят нищо. Това е драмата на човека, заплетен в такава динамика. Идентифицираш се със някой, за когото не знаеш нищо. А понякога, това дори е заключено със семейна тайна. За индивида, разбира се, това създава проблем: „защо аз ще плащам вместо някой, който е живял преди две поколения?”. Има резон, но погледнато от гледната точка на системата – тя просто изисква и налага своя вътрешен баланс. Това е първостепенната роля на „семейната съвест” – да гарантира принадлежността и баланса в системата като цяло. Тя е „сляпа” сила. Дали ще бъде с цената на живота и щастието на някой друг – това не е важно. В съвременното общество винаги мислим от гледна точка на индивида. Но тук перспективата е гледната точка на цялото.
Затова ние по време на сесиите чисто символично възстановяваме даден човек. Връщаме го на мястото му – с цялото му достойнство, като не отнемаме нищо отговорността му и от тежестта на съдбата му. Изумително е, колко силен ефект може да има една толкова проста интервенция.

12. Имате ли много хора с този проблем – самотата?

В Семейните констелации ние винаги гледаме в посоката на ресурсите, в посоката на силата.