За Прошката, Респекта и Не-прощаването, Семейни Констелации с Румен Янкулов
2-дневна терапевтична група с Румен Янкулов
Кога: 18-19 септември 2021,
Събота, 18ти септември: 14:30-20:00 ч.
Неделя, 19ти септември: 10:00-19:30 ч.
Къде:Частно СОУ АРТИС, София, жк Младост 2, бул. Андрей Ляпчев 72, до метростанция „Александър Малинов“
Моля, вижте на картата точното място!
Колко: 240/200*лв
При пълно заплащане до 10 дни предварително
Максимален брой участници – 20.
Максимален брой участници – 20.
За информация и записване:
Боряна Пеева:
0898 696963

balipieva@gmail.com

Тотка Христова
(Дева Амина)

aminatotka@gmail.com

0899134162
Светлана Ленева:

suleneva@yahoo.com

0878 488979

Това събитие няма за цел “да натиска бутони”, но най-вероятно ще го направи за не малко хора. Причината е, че думата “Прошка”, утвърждаваща базисна християнска ценност, е дълбоко културално закотвена в съзнанелните и подсъзнателните пластове на психиката ни като израз на желан и търсен акт на смирение и помирение. “Прощаването” в нашата култура се явява мощен стожер на етиката на добродетелното ни поведение.
Какво обаче прави тази “благородна” нагласа към “провинените” хора, тези, на които прощаваме? Виждаме ли ги наистина тези хора в тяхното човешко достойнство, с капацитета и силата им да застанат в отговорна позиция? Стоим ли ние самите в достойна позиция, очаквайки опрощаване или това ни прави по детски безотговорни? Имат ли допирни точки въобще уважението и съжалението/снизхождението? Тези въпроси ще бъдат голяма част от изследването ни през настоящия уикенд.

Една фундаментална максима, която проверяваме в практически план чрез констелационната ни работа по темата на събитието е, че ние не сме в екзистенциално вярна позиция нито да съдим, нито да прощаваме, но разбира се, като човешки същества сме постоянно изкушени да правим и двете.
И е толкова силно в нашия ежедневен опит това със заемането на морално-оценяваща позиция, че когато говорим за “не-прощаване”, много хора първосигнално го чуват като хранене на неприязън и отмъстителност. А по същество, това, което имаме предвид и виждаме че работи, е отказ от заемане както на оправдателна, така и осъдителна позиция, т.е. отказ от това да си придаваме ненужна и неоснователна важност, едва ли не, като че този човек („провиненият”) трябва да зависи от нашата драгоценна прошка и ние сме някакви големи благодетели за него, като му прощаваме. В този смисъл, да прощаваме, или по-скоро да заявяваме прощаване, е много примамливо – слага ни в “силна” позиция и най-вече – кара ни да се чувстваме много добри! Често “по-добрите”. И отвъд това, което си мислим, ние го правим за себе си, за да се чувстваме добре ние! Много често това е безогледно към достойнството на другата страна, макар че човекът отсреща, често получава моментно или привидно облекчение, което нито дава усещането, че правим нещо много добро и за него.

Това, което виждаме е, че прошката е чудесен работещ инструмент, ако човек го прилага към себе си и към децата. Но всеки наистина пораснал и свързан с истината си човек, знае, че правилното нещо е да плати цената за направена грешка и да възстанови баланса, а не да моли за прошка. Но какво да се прави- светът е пълен с непораснали “големи”, които търсят да им се прощава, с което никога не могат да пораснат, а също е пълен и с “милостиви” “добродетелни” хора, които държат да прощават, за да се чувстват по детски добри и дори превъзхождащи, с което също остават деца.

Чрез работата в настоящето събитие, ние търсим да застанем зад една базисна етика на взаимодействие между пораснали хора, където има място за сърдечност и милосърдие, но не и за съжаление и снизходителност, които много често се оказват част от играта, когато става дума за прощаване.